Христо Ботев (Христо Ботёв Петков) (1848-1876)
Перевод с болгарского — Всеволод Кузнецов
БЕГЛЯНКА
Возле рощи, на поляне
Звук свирели голосистой;
Красна девица Стояна
Выбегала за водицей.
А из сада: ругань, крики, –
Тетка выскочила мигом:
„Ты с ума сошла, Стояна,
И куда же ты так рано?”
За водой с ней напросилась,
А сама к снохе спустилась:
Оболгать ее, Стояну,
Что сбежала на поляну.
Залезает тут старуха
На чердак высокий прямо
И бранится, что есть духу, –
Заприметив стяг багряный…
На ветру там знамя реет,
Средь юнаков, средь дружины,
И Стоянки стан белеет –
Уж в объятиях Дойчина.
Как шаги гайдук услышал
Своей маленькой зазнобы, –
Из толпы юнаков вышел –
Познакомить с нею чтобы:
„Ей, ребята, подождите,
На девицу поглядите! –
То моя лесная птица,
Я решил на ней жениться!”
И с веселой шуткой, прытко,
Пошагал встречать Стояну,
А завидел как улыбку, –
Враз салютом выстрел грянул.
И пошла пальба в округе,
Смех и песни – в круге тесном.
А она – простерла руки –
И обнял Дойчин невесту.
Ну а мать, – тайком взирает
На подобную картину,
Слезы льет и проклинает –
То Стояну, то Дойчина:
„Не цвести, в любви сгорая,
Девка блудная, с Дойчином,
Будешь сохнуть, увядая,
Постареешь, без причины!
Хворь тобой пусть овладеет,
Желчь появится на теле,
И Дойчину не укрыться
От цепей и от темницы.
Храбрецу, к тебе что жмется,
Быть нанизанным на палку… –
Пусть тогда себе смеется,
Улыбается русалкам!
Знай, что брата он обманом
Заманил в свою дружину,
И тебя разлучит с нами,
Отца, матери лишит он!”
От той речи пробудился
И отец Стоянки старый,
Вышел в сад и изумился,
И по лбу себя ударил.
Но увидевши Дойчина,
Дочь свою, родного сына,
Молча бороду погладил
И сказал, на рощу глядя:
„Лес, мой лес, кормилец милый,
Сколько лет меня хранил ты, –
Меня, старого вояку,
И друзей моих – юнаков.
Сохрани, мой лес, и чада, –
Пока солнцу в мире рады,
Птицы кружатся над нами,
Пока реет наше знамя!”.
________
ПРИСТАНАЛА
Кавал свири на поляна,
на поляна, край горица;
млада, хубава Стояна
търчи с менци за водица.
Из градина крещи, вика
омразната нейна стрика:
„Полудя ли, мар Стояно,
та отиваш толкоз рано?
Стой, почакай д’идем двама!”
Па се спусна к’нейна мама
да ковлади тя Стояна,
че отива на поляна.
Ей изкочи стара майка
на висок и хубав чардак:
ахна, търти се, заплака,
като видя кървав байряк,
че се байряк там ветрее
сред юнаци, сред дружина
и Стоянка се белее
в прегръдките у Дойчина.
Като зърна той, че иде
неговото мило либе,
из юнаци той изскочи
и към нея с пръст посочи:
„Ей, дружина, хай станете!
Ей я иде – погледнете:
туй е мойта горска птица,
туй е мойта годеница!”
Па си весел, засмян тръгна
да посрещне той Стояна;
наближи я – с пушка гръмна,
като видя, че й засмяна.
И дружина загърмяха
на засевки, та запяха;
а тя ръце си разгърна,
та Дойчин я млад прегърна.
А нейната клета мама,
като гледа таз измама,
сълзи лее и проклина
ту щерка си, ту Дойчина.
„Да не цъфнеш, да не пекнеш,
дъще клета, със Дойчина,
да окапеш, дето седнеш –
да не станеш по година!
Дано болест те налегне,
болест, дъще, живеница,
и Дойчин да не убегне
от верига, от темница!
Тоз хайдутин, що го любиш,
на кол утре да го видиш,
че от там се тебе хили
и на горски самодиви!
Че той батя ти измами,
та хайдутин върл направи;
а теб, дъще, клета, мами,
баща, майка та остави!”
От тез клетви се събуди
и Стоенкин баща стари;
той излезе и се чуди
и в главата се удари.
Но кат видя той Дойчина,
дъщеря си и мил сина,
попоглади си брадата
и извика към гората:
„Горо, горо, майко мила,
толкоз годин си хранила
мене, горо, юнак стари
с отбор момци и другари, –
храни, горо, таквиз чеда,
дорде слънце в светът гледа;
дорде птичка в тебе пее,
тоз байряк да се ветрее!”
1871 г.
Хубав превод, господин Кузнецов, на стихотворението на нашия национален герой Христо Ботев и, с това напомняте на руската общественост за героичното му дело! Благодарим от сърце! Честита Новата 2025 година, желаем на Вас и колегите от Лобня здраве, щастие и вдъхновения! Поздрави от град Плевен, България!