Станка Бонева
Перевод с болгарского — Татьяна Чеглова
МОНОЛОГ СКУЛЬПТОРА
Ваяю время. Создаю светила.
Но где же жизнь, чем светятся глаза?
В них темень одиночества застыла
Бездонны словно космос образа.
Ведь знаю точно, есть душа у глины,
У дерева и бронзы тоже есть
Стряхну с ладоней пыльные седины –
Бессилья миг и нетерпенья смесь.
И ветер страха прогоню из сердца,
Разрушу неприступный камня лес,
Чтобы во взгляде заиграло скерцо
И взор запел гармонией чудес.
Вложу в тебя моё ваяние – душу,
Ты подожди, смогу тебе помочь.
Бескрайние просторы в ноги брошу,
Вдвоём с тобой всё сможем превозмочь!
Ты подожди, мне скоро станет легче,
Сойдёт с души студеная зима…
_______
СКУЛПТОРЪТ КАЗА
Извайвам времето. Създавам „светила”.
Но как да спра очите на модела си
да не излъчват тъмна самота –
безкраен космос в ямите под челото.
Глината си имала душа…
И бронзът има, и дървото – също.
Защо творбите ми са временна гора,
която дланите в солена прах превръщат
с това безсилие – да уловя мига,
и нетърпение – да властвам над нещата.
Как да смиря сърцето на страха
и само с пръсти да утихна вятъра?
Изчакай ме да те даря с душа.
Вселена ще ти дам – простор да имаш.
На Вечността ще си попътна светлина.
Изчакай само да ми мине…
В мен е зима.
